Forgive me for my wrongs, I have just begun. |caden colder|

Стените сякаш се приближаваха с всяка изминала секунда. Единственият отвор бе малка пролука, от където Кейдън все още успяваше да види лицата им. На онези, които наричаше свои братя и сестри. На останалите “лисици”, решили да накажат своя побратим за ужасяващото зло, което бе направил, макар и без да го желае. От трик на трик, игра на игра, неговите лисичи инстинкти му бяха изневерили, предизвиквайки гневът на уардън, достатъчно силен, за да бъде опасност.
“Спазих обещанието си! Не съм искал..” Ала леденият камък поглъщаше думите му и ги превръщаше в нищо повече от тътен. Знаеше. Знаеше, че нямаше да бъдат милостиви, след като подобна игра бе довела до смъртта на толкова “лисици”. Единственото наказание, достойно за огнено китсуне щеше да е тясната каменна гробница, от която лъхаше студ.
“Не исках да стане така!” Извика отново, ала гласовете им оставаха все още жестоки. Все още ледени. Нямаше да му простят. И докато опитваше да предизвика пламъците, за да се спаси, пролуката изчезна, оставяйки единствено мрак след себе си. Мрак и викове на отчаяние, продължили сякаш безкрайно дълго.
~
Не знаеше кога е ден. Кога е нощ. Не знаеше що за уардън успяваше да го поддържа жив, за да не прекъсва и неговото наказание. Затваряше очи и си представяше,че живеее. В началото сънищата и бляновете му бяха прости -желаеше да излезе и да усети слънцето отново. Да отприщи елементът в себе си; да позволи на пламъците да пропълзят по всеки инч от неговото съществуване, докато не остане и частица лед. О, а ледът! Сковаваше тялото му безпощадно, ала скоро започна да се прокрадва и в неговите мисли. Бе престанал да крещи; никой не чуваше неговите викове. И все по-често и често се улавяше, че жадува нещо извън неговата природа. Да убие своите. Да отмъсти за липсата на прошка. Да ги надхитри. Нима това тяхно наказание не го превръщаше в чудовище? Тогава, когато страхът изчезна, се появи гневът. Колко дни минаваха? Колко месеци? Дали не бяха минали години или векове? На кого бяха поискали услуга, за да поддържат неговия затвор извън рамките на времето? Колко дълго щеше да продължи всичко? Колко време струваха 19 лисичи животи? Всяка секунда, едно и също.. успяваше ли да помни името си? “Кейдън. Огнено китсуне. Тук съм, за да изтърпя наказанието си..” Припомняше си го. Ден след ден. “Аз съм Кейдън.. Кейдън..” Шепнеше, докато дълбаеше с нокти в камъка. “Кейдън.. китсуне..” Продължаваше, успявайки да призове малък пламък, за да го прочете тогава, когато забравяше. “Аз съм.. аз ..” Тиха въздишка, последвана от мощен вик на ярост..
Помнеше ли кой е?
~
Заслепен от ярката светлина, Кейдън закри лице, за да предпази очите си. Тялото му потрепери от внезапната топлина на слънчевите лъчи; чувство, с което той бе отвикнал от толкова отдавна. Сетивата му, болезнено изострени, бързо установиха, че някой продължаваше да стои надвесен над присвитото му тяло.
“Сънувах те.” Отвърна нежният ѝ глас, придружаван от лекото шумолене на вятъра. Най-красивата мелодия, която Кейдън бе чувал.
Ала тъмнината, провокирана от всички онези мигове в гробницата не си отиде. Оставаше там, скрита в дълбините на неговото съзнание, докато лисицата правеше онова, заложено в природата на всяко китсуне -следваше я. Своята спасителка. До моментът, когато нейният живот се изплъзна из между пръстите му, подобно на пясък, откраднат от съскащи хали. Така, с песъчинките, си отиде и светлината. Пламъците му не бяха топли, а опасни. Усмивката му -не красива, а ужасяващо изкривена. Всички окови на благоразумната му “порода” изглеждаха твърде слаби, за да го задържат там...
Колко, преди пламъците му да погълнат нечия душа?
Колко, преди мракът да бъде всичко, до което очите му се простират?
“Кейдън.. Аз съм Кейдън. Наричат ме “огнена лисица”...
Но няма безопасни пламъци.”